Pretty Little Liars RPG
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Top posters
Hanna.
 
Aria Montgomery.
 
Elliеnor Grace Pearce ♥
 
Piper McLean.
 
Tracy O'Conner.
 
Alison DiLaurentis
 
Daniel.
 
Blair Waldorf
 
Ally.
 
Луис Б.
 
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 14, на Съб Сеп 03, 2011 4:47 pm
Посетители

Share | 
 

 Paris, France - 2010

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Paris, France - 2010   Пет Авг 26, 2011 1:18 pm



Малко почивка във Франция. Ако можеше да се каже почивка, де. С брат ми и сестра ми заедно нищо не можеше да се каже почивка. Аз го наричах мъчение от първа класа. Хубавото беше, че бях на мъчение с онези двамата при леля Джес, която имаше голям апартамент с невероятна гледка. Ох.. Бих стояла пред прозореца с дни наред и бих се взирала в гледката. Но за мое нещастие имах и брат и сестра, които биха те побъркали. И колкото и да ми беше приятно да седя пред прозореца и да гледам Рая нямаше как да го правя повече, защото нашата принцеса Хейли искала да излезе и да изкупи всеки един магазин в радиус 500 метра от апартамента. Аз виновна ли съм, че е избрала да учи немски, когато в Германия нямаме никакви роднини? Не, но ме наказват да излизам със сестра ми. Да, сега ще ме помислите, че съм пълно куку, защото не искам да излизам на пазар с по - голямата ми сестра и, защото говоря за нея така. да, ама вие не я познавате. О, сестра ми е способна да побърка човек, казвам ви го аз. Не е толкова приятрн човек, когато я опознаеш и можеш да си изпатиш много около нея. Като веднъж ме задържаха три дни в участъка заради нея. Да, не се шегувам. Била откраднала нещо и го била напъхала в чантата ми. Представяте ли си? И на всичкото отгоре започна да обижда полицаите и кой изпати? Аз. Но както и да е. Какво ли не прави човек за семейството си.. Леля Джес не можела да излезе с Хейли, защото трябвало да стои в апартамента с Мейсън и да приготвя нещо си. Да, при мен не минават тези. Но накрая се съгласих. Нямаше какво друго да направя. След доста изморителни часа тормозене и пазаруване с Хейли най - накрая се прибрахме. Заклевам се, никога повече няма да излизам с нея на пазар. Никога!
- Аз излизам! - провикнах се до вратата и я затръшнах силно след мен.
Излязох от сградата и се запътих нанякъде. Не знаех точно накъде, но не ме и интересуваше. Бях напълно завладяна от гледката и самият Париж. Все още помня тайните места, които майка ми ми беше казвала за Париж когато все още беше сред нас.. при нас.. Дори не знаех дали е мъртва или не. Все пак не намериха телата им сред останките от катастрофата.. За всички ни беше много трудно. Но най - много за мен, брат ми и сестра ми. Опитвах се да бъда силна заради Хейли и Мейсън, но Мейсън започна с дрогата, а сестра ми с кражби и какво ли още не.. Вече не знаех какво да правя.
Стигнах до едно място, което майка ми беше споменала преди няколко години, докато посещавахме леля Джесика отново. И беше права. Наистина е невероятно. Доближих се до реката и седнах на края до реката. Загледа се в реката, гледайки отражението на всеки минаващ някъде зад мен.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Нед Авг 28, 2011 10:23 am

-Даниъл! - чу се пронизителният крясък на жената, при която Бастиян се беше настанил, докато си намереше по-добра квартира. Съответната жена харесваше момчето, не го пускаше, но винаги забравяше не краткото му име.
-Себастиян - поправи я той, но сякаш жената не чу или просто не обърна внимание на поредната поправка от страна на мъжа. Тя беше страшно приказлива жена, не можеш да вземеш думата от нея. Но Бастиян сякаш вече й беше свикнал и не му даваше от голямо значение и не й обръщаше внимание. Стоеше и си мислеше кога ли щеше да свърши с историята. Поредната история. Жената беше на около 50-57 години, Бастиян никога не беше могъл да познава годините, и винаги разказваше нещо от своето 'славно минало', включващо миналия ден - борбата на пазара. Но пък общо взето беше приятна и смахната жена.
-Момче, аз ли да ти оправям стаята? Голям с вече - нареди тя и мъжът завъртя очи. Не беше нужно всяка сутрин да си оправя още подредената стая, а то само защото жената влизаше неканена и гледаше. Странен характер, но Себастиян не го прие от добата страна, защото ако искаше да доведе някого , той не можеше и този някого трябваше да го приюти у тях. Затова Бастиян искаше нова квартира. По възможност с млади хора.
Франция не беше първият избор на младежа. Той можеше да отиде и в Белгия, както може би и в Норвегия. Но норвежкият беше неприятел на мъжа, затова той дори не се замисли за Норвегия. Но пък според него беше интересна страна, само дето нямаше да може да се разбере с никого. А доколкото за Белгия, е, ами той не искаше. Беше възможност, която той не приемаше и не му се нравеше много, без особена причина.А пък Франция...Вярно , че беше скъпо, но сякаш имаше по-големи шансове за работа, при положение, че знаеше два чужди езика и малко френски.Френският му беше слаб, но щеше да се оправи някак.
Въобще не обичаше французите. Те бяха затворени хора, които говорят своя език и ничий друг. Бастиян им говори на английски, те разбират, но продължават да обясняват на френски, което започна да затруднява персона като Себастиян. Но все пак , както вече се спомена, щеше да се справи.
-После, после - каза той и се усмихна леко, колкото жената да не предположи нещо лошо за него. Той закопча и последното копче от синята си риза, която беше облякал над някакви тъмно-сини дънки, които беше намерил в гардероба си.Докосна джоба си, за да правери дали беше взел телефона и парите си и се изнесе набързо през вратата. Жената се обърна и отиде в кухнята.
Пътят на Себастиян минаваше покрай една река, която всеки ден задминаваше, поглеждаше собственото си отражение и накрая го забравяше, колко мътно беше то. Гледаше отраженията и на другите хора, точно както сега. Те минаваха покрай него , удряха го с поглед и след това изчезваха,за да отидат отново в своя свят, измислен от самите тях. И Себастиян ги поглеждаше и отговаряше на погледа им, но те не забелязваха, понеже младежа ги гледаше в отраженията им, а не самите личности.
Някои бяха седнали и също гледаха водата. Какво ли виждаха?
Себастиян знаеше кого беше видял.
Той се прибливи до момичето, което беше забелязал и което му беше познато. Загледа се в нейното отражение. Позна чертите й, макар неясни във водата и повдигна леко вежди. Той знаеше , че и тя го беше забелязала и сигурно се мъчеше да си спомни кой беше той. Каквото и да говорим той се беше променил от преди толкова много години, напълно изменени черти и желания, мнения и интереси.Той пристъпи няколко крачки и стигна до нея от дясната страна. Той не я погледна, продължи да гледа отражението й, сякаш чакайки да види дали въобще го познаваше.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Нед Авг 28, 2011 6:32 pm

Седях накрая и се вгледах в тъмните води на реката. И аз не знаех какво виждам. Не, всъщност знаех. Виждах едно объркано момиче, което просто искаше всичко а си е като преди. Преди всичко ужасно да се случи. Когато родителите ми все още бяха тук и всичко беше наред. Идвахме на гости на леля Джесика (сестрата на баща ми) и имахме от тези семейни и забавни вечери, по време на които всеки разправяше за деня си и всичко интересно, случило му се през деня. След това играехме на някоя забавна игра или караоке и на другия ден излизах с майка ми, леля ми и сестра ми на пазар. Накупувахме си милион неща татко и Мейсън винаги намираха начин как да ни изплашат. А сега нищо от това не се случваше. След като родителите ми изчезнаха Хейли и Мейсън напълно се промениха. Сега Хейли беше тази мистериозна и дразнеща личност, на чиято единственото 'и занимание е да краде и да я арестуват за най - различни неща. А Мейсън беше започнал с наркотичните вещества. Леля Джес се опитваше да ги вкара в правия път всеки път щом 'и дойдехме на гости, но никога не я слушаха. Аз се опитвах да направя това от по - дълго време от нея и нищо не се получаваше.
Наведох се напред и ръката ми докосна водата. Усмихнах се и се дръпнах назад. Тогава някой се доближи до мен, а аз погледнах отражението му в реката. Изглеждаше ми толкова познет, но не можех да се сетя откъде. Да не би да го бях срещала вече? Или го бях срещнала по улицата някъде и сега пак се срещаме? Не, не беше това. Познавах го отдавна, може би. Или не?
Сетих се. Или поне аз така си мисля. Гледайки отражението се изправих и се обърнах към него.
- Себастиян? - казах, за да се уверя дали това е той. - Себастиян Греймарк. - усмихнах се.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Пон Авг 29, 2011 3:40 pm

Лош физиономист. Много лош.
Но той все пак успя да разпознае така промененото момиче. Не знаеше дали тя знае колко се беше променила и колко...Точно сега в главата на Себастиян премина някакво ласкателство, който той бе готов да каже, но просто не му се понасяше някой шамар, както често момичетата правеха с него. Не знаеше какво толкова бе казал, но очевидно комплимента за него беше обида за съответната госпожица, която е имаше злата участ да го чуе. Но Себастиян продължаваше да го прави и понякога се отърваваше с усмивка и това започваше да му дава кураж. А следващата, може би след седмица събрана смелост, му отговаряше с удар по лицето и това вече скаваше напълно настроението му.
Не искаше да се повтаря, той знаеше какво го очаква с тези си свои думи.
Но нека вземем пример с един художник, при който Себастиян беше отседнал в Германия. Много махнат и същевременно интересен човек, една странна, немско-говоряща личност, към която Бастиян се приспособи много лесно. и този художник нямаше никакъв опит към нежния пол и му беше много трудно.И затова Бастиян често се включваше за някой съвет, за който си патеше често. Или беше хвърляна четка за рисуване по него , след срещата на художника, или пък беше заливан от всякакви цветни, маслени, боички, които не можеше да изпере от блузите си. Ето защо сега гардеробът му беше нещастен.Ала според мъжа срещите биха минали идеално, ако притежателят на квартирата не беше говорел единствено за своите прозиведения на изкуството и всяка една черта как се рисувала. Би било голямо мъчение, но все някоя щеше да се изтърпи да му угажда и да го слуша. Имаше и глухи .
Себастиян стоеше напълно неподвижно сега и гледаше как тя става и се обърща към него, след ковето той впи залените си очи в нейните.И там ги остави, непомръдващи и кротки.Ръцете му бяха скрити в джобовете и леко повдигаха ризата му.
И все още не можеше да каже , че те имат някакво минало заедно, но всъщност имаше. Не много, но имаше , съществуваше някъде там , сред изпитите и неясни, много мътни, спомени някъде из съзнанието на Бастиян, а може би из нейното. Не вярваше да помни вискчо това, самият той не виждаше вече образите ясно и отчетливо, не виждаше чертите им , всички онези действия , които съответните образи правеха и вършеха. не можеше да различи пейзажа или фона на цялата тази картинка. Ала стига да си спомнеше нещо, той можеше да види всичко онова, което беше забравил.Или искаше да забрави. Имаше ли някаква разлика?
-МакКуин...- смотелеви Себастиян.
Той винаги й викаше така , колкото и да се сърдеше и да повтаряше, че си имала име. Разбира се, че си имаше, но той беше просто такъв - обичаше да се заяжда за щяло и за нещяло, а и обичаше да й казва така. МакКуин...
Както на нейното лице, така и на лицето на бастиян се появи усмивка, наподобяваща нейната. Той беше извил някак устните си, създавайки тази усмивка, толкова...естествено. Както никога, като че ли.
- Винаги съм предполагал, че бих те срещнал тук. Ти и Франция... - продължи той.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Сря Авг 31, 2011 5:49 pm

Себастиян Греймарк. Ако не беше преди толкова много време най - вероятно до сега да съм ви разказала много интересни случи, които съм имала с него. А те наистина бяха доста интересни и забавни. Или поне с това впечатление съм останала от тях. Но бяха преди доста време и едвам си спомням някои неща. Може би само образите, но не и действията. Спомнях си някои неща, като катерене по дърветата из квартала, шпионирането на съседите от къщичката на дървото и някой капани, които залагахме от време на време на родителите си. Но това не беше всичко. Имаше още доста неща, които за жалост не мога да си спомня. Искаше ми се, но не можех. Имаше много малко неща, които всъщност си спомнях. Наистина беше доста отдавна. Познавахме се от деца, а това беше доста отдавна. Добре, де. Може би не беше чак толкова отдавна, но все пак не бяха малко годините. След като Себастиян избяга от родителите си не съм го виждала повече. До сега. Мислех си, че не харесва чак толкова Франция, докато аз винаги мечтаех да прекарам почивките си тук.
Усмихнах се и вдигнах поглед към него. доста се беше промени откакто аз го помнех. Станал е доста по висок отколкото го помнех и наистина доста се беше променил.
МакКуин. Какво толкова щеше да му стане, ако поне веднъж ми кажеше Ана. Толкова ли е трудно? Това са само три букви. А, н и а. Ана. Но не. За него бях МакКуин. Доста обичаше да се заяжда така с мен. И да, това наистина ме дразнеше преди. Бях малко момиче, на което той казваше МакКуин. Тогава се чудих дали изобщо знаеше името ми. Но той винаги обичаше да се заяжда за щяло и нещяло и това беше начина да се заяжда с мен. Но не ми пречеше вече.
- Да. - казах леко замечтано. - Винаги съм мечтала да прекарвам всяка една почивка тук. - усмихнах се. - И сега това се превърна в реалност. - добавих.
Винаги съм говорела как искам да прекарам всяка една почивка във Франция. Да се качвам на айфеловата кула и да остана там цялата нощ, гледайки звездите и наслаждавайки се на Париж през нощта с всичките си светлини.
- От кога не съм те виждала.. Къде изчезна? - попитах аз.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Пон Сеп 05, 2011 6:11 am

Знаеше колко обичаше тя това място, за разлика, естествено, от него, но все пак не беше лошо място. Може би си падаше по-романтичка от него, да се качва на айфелвата кула, а той би се качил, ако имаше работа. Точно сега му трябваха пари, защото минаваше на червено, а това определено не беше много добре. Ала би сметнал, че би било интересно, ако все пак някога видеше цял Париж от това високо място. Ако можеше да види всички тези светлини всичките тези коли, които минаваха по пътищата, хотелите, чиито стаи светеха в тъмното до късно, понеже никой не си лягаше преди полунощ в този град. Е , може би само тези от покрайнините , но Бастиян определено не беше от тях.
Той беше от тези, които не прекрачваха прага на стаята си преди полунощ и се шлаеше насам - натам, с цел да открие нещото , което търси, въпреки че той не търсеше нищо. Ако нещо ей така падне от небето, той би бил първият, който ще го хване, понеже щеше дза бъде на точното място в точното време.
Ана каза, че искала да прекарва всяка една почивка тук, с някак замечтан глас, който накара Бастиян отново да си спомни нейните блянове, които бяха напълно невъзможни, но все пак тя ги искаше. Всичките тези мечти и желания, всичките тези невъзможни, дори за човека, неща, но тя беше сигурна, че ще ги осъществи и получи. Ала дали беше така?
Тя отбеляза, че не беше виждала Бастиян от много дълго време. Може би от ... 6 години, а може и по-малко. Той беше изчезнал на някъде , когато беше на 16, а сега бяха минали тези 6 години. Толкова голяма промяна!И какво съвпадение!
Той знаеше, че тя искаше да й вика Ана. Като малки го беше набила заради това, ала той не престана с това обръщение. Може би бевше детинско, ала той нбе би се отървал така лесно от това име, което произнасяше.
Ана го попита къде бил изчезнал. Къде ли не?!
- Навсякъде - отговори той простичко.Той се приближи към водата и погледна в нея. След това седна там, където Ана стоеше преди той да дойде. Настани се удобно. Тя последва примера му и се разположи до него. Сега Себастиян беше съвсем леко, едва забележимо, прегърбен.Ала това сякаш му отиваше на цялата структура. - Знаеш , че не ми беше мястото там - Той знаеше, че тя разбира за какво й говори.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Пон Сеп 05, 2011 4:39 pm

Бил е навсякъде. Малко се съмнявах за шест години на обиколиш всяко кътче на Земята, но какво пък. И аз мечтаех за много неща, които не можеха да се случат. Да, казваха ми, че нямаше да се случат и това малко ме натъжаваше, но никога не съм губела надежда. Винаги съм мислила, че всичко е възможно, дори и всички останали да ми казваха, че не е. Като например аз вярвам, че има извънземни. Но всички ми казват, че това е невъзможно. Аз не мога да повярвам, че от цялата вселена само ние дишаме и живеем. Това беше абсурдно. Пък и някой да е ходил в други галактики, че да знае дали има или няма извънземни? Не. Затова, че да не ми казват, че няма извънземни. Когато обиколят цялата Вселена и не намерят други същества, тогава да дойдат и да ми кажат. Аз естествено ще искам и доказателства. Но докато не го направят аз ще продължавам да твърдя, че има извънземни. Може би няма в Млечният път. Но някъде там, из Вселената, имаше.
Себастиян се приближи към водата и погледна с нея. Аз стоях от страни и го гледах. Той седна на същото място, на което аз седях преди, и аз го последвах. Седнах до него и го погледнах. Каза, че там не му е било мястото. Аз нищо не можех да кажа. Дали там му е било мястото или не само той си знаеше и с всяко негово решение бях съгласна. Никой, както на него, така и на мен и на всички останали не можеше да каже как да живеем. Все пак живота си е наш, а не на родителите ни, приятелите и всички останали. Ние бяхме господари на съдбата си и ние контролирахме живота си. Не трябваше никой друг да го прави вместо нас.
- Разбирам. - казах аз и се обърнах към водата.
Все така тъмна бе водата и не се виждаше дъното. Чудех се колко ли е дълбоко и какво ли можеш да намериш на дъното. Или пък може да е по - плитко от колкото си мисля, само че от тъмната вода да не се вижда дъното.
- Все още ли си луд на тема фотография? - попитах аз и се засмях.
Не можеше да се каже, че Бастиян бе луд по тема фотография. По - скоро доста го влечеше. Но си спомням като малки все говореше за снимки и какво ли още не свързано с фотографията. Тогава си го помислих за луд, но пораснах и разбрах, че когато човек говори прекалено много за определено нещо значи наистина го влече. А не, че е луд. Но като малка и доста други неща не разбирах и изкарвах брат ми лунатик, а сестра ми - злата кукла Барби със склонност към убиване на полу-сестрите си - другите барбита.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Пон Сеп 05, 2011 5:36 pm

O, да, Бастиян наистина обожаваше фотографията като малък, нищо че имаше само един скапан фотоапарат, който и сега го помнеше. Той го беше изпуснал във водата и така и не се оправи, горкото устройство. Ала беше изснимало толкова ,много и различни снимки! И след това Себастиян ги изкарваше в едно малко магазинче и ги слагаше в една картонена кутия. Де да беше една!
Себастиян се разсмя точно както и Ана. Това наистина го въвличаше в онези странни мигове, през които си спомняш нещо хубаво, което ти се е случило и което си помислил за забравено и сега го изровяш от главата и спомените си. Имаше там някакви спомени , които Себастиян изровяше с голяма мъка от тази така кална дупка, която не даваше на всички тези думи и действия дса излязат на яве.
Доколкото фотографията...Ами може би пордължаваше да го следва като неговата собствена сянка, втора сянка, която стоеше зад него в някой слънчев, а може би не, ден. Той отдавна не беше изваждал фотоапарата си , за да снима нещо, може би нямаше муза. Като малък светеше със светкавицата в очите на момичето, което всъщност седеше до него. Тя затваряше мигновено очите си и същевременно се усмихваше , така че ставаха много сладки снимки. На едно малко момиченце...
Бастиян обърна погледа си към нея само за миг, лсед което го отдалечи , запрати го някъде из водната шир. Той чак сега осъзна как се беше променила, но и не беше.Получаваше се като цветен контраст или може би когато лентата се извадеше на слънце - тя ставаше бяла и много по-различна.
-Може би... - смотелеви той отново и този път задържа погледа си върху лицето й, следейки чертите й.А усмивката му също се беше застопорила върху лицето му, което сега изглеждаше много изчистено, поставено под обектива на слънчевите лъчи, обгръщайки го и стопляйки очите му. - Вкусовете и интересите се менят, може би и този , може би и при мен - продължи той, - Сега разкажи ти какво правиш тук? -0 попита той накрая като натърти на личното местоимение. Точно тя. не някого другиго, а тя. Би ли имал смисъл въпроса без това крайно наложително, според Бастиян, лично местоимение. Той силно се надяваше тя да не върне въпроса, със съответния йо-йо ефект за въпросите и отговорите. Той нямаше никакво желание да казва той какво правеше тук, понеже и самият мъж не знаеше особено.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Пон Сеп 05, 2011 8:07 pm

Както си се усмихвах с лъчезарна усмивка на лицето си, след въпроса му тя веднага изчезна от там. Сега добих сериозен поглед. Поглед, който никак не исках да ми е на лицето, но някак си винаги се появяваше там. А следа от усмивка по лицето ми нямаше. И как щеше да име? Кой нормален човек би се усмихвал, когато всички около него страдат. Отново си спомних, че всеки мой близък или умира или изчезва или ужасно страда. Точно това правех тук. Бях при единствения човек, който ми остана. А именно леля Джес заедно с брат ми и сестра ми. Нямах си никой вече. Истинските ми родители бяха убити, приемните ми родители също бяха убити. Аз знаех истината, каквото и да казваха всички останали. Другата ми леля е в кома. Братовчедите ми починаха след разбиването на самолета им. Не познавах истинските си братовчеди или поне вече не си ги спомнях. Приятелите ми и тях вече ги нямаше. Или поне повечето от тях. Вече започвах да си мисля, че съм прокълната. Прокълната от стара бабичка, която всъщност може да се окаже вещица. Много зла вещица, която ме е прокълнала така жестоко. И то за нищо. Просто ме е набелязала и ме е прокълнала. Но не беше това. Дори и в най - смелите ми мечти вещиците не съществуваха. Колкото и голяма мечтателка да съм или донякъде оптимистка, това не ми се вярваше. Такива същества не съществуваха освен в някой филм или сериали. Или някое анимационно филмче и в съзнанието на децата. И не само тях. Може някой възрастен също да вярва в тях. Знае ли човек. Важното обаче беше, че вещица, която се прави на стара бабичка не ме бе прокълнала. Просто нямаше как да стане. А това означаваше, че съдбата не е на моя страна.
- Ами.. - сведох поглед надолу към водата. - На гости на леля ми Джесика съм. След като родителите ми изчезнаха тя е тази, която се грижи за нас и сега сме 'и на гости. - върнах погледа си на Себастиян. - А аз няма да пропусна възможност да не отида във Франция, нали знаеш.. - направех нищожен опит да се усмихна.
Да, но не се получаваше. А аз трябваше да спра да казвам, че са изчезнали. Трябваше да приема, че и тях вече ги нямаше. Според всички, дори сестра ми и брат ми, майка ми и баща ми бяха мъртви. Просто в голямата пропаст или по - точно язовира не са могли да ги намерят първия ден. А на вечерта са пуснали водата за пръв път от години, която е отнесла труповете им в реката, а от там в морето. Затова не са им намерили телата. А аз нямаше да мисля повече за това. Щях да се разсея, но как?
Станах от мястото си и се обърнах към Себастиян.
- Хайде. - казах аз и подадох ръка. - Идваш с мен.
Бастиян пое ръката ми, изправи се и тръгнах нанякъде, а той след мен. Бях запомнила този път наизуст. Дори и на съм ако ме питата щях да им кажа точната посока. След малко се озовахме пред айфеловата кула. Стигнахме до вратата, от която се влизаше в нея. Обърнах се към Себастиян и му се усмихнах. Винаги съм искала да се кача високо на айфеловата кула през някоя нощ и да погледна Париж от там с всички светлини и всичко, както си му е редът. Това Себастиян го знаеше и най - вероятно се бе досетил. Ако не, щеше да се досети рано или късно. Пък и ме разсейваше от предишните ми мисли за родителите ми.
Отидох до вратата и се опитах да я отворя. Знаех, че ще е заключена, но просто исках да бъда сигурна. Ако от тям нямаше да се влезе, значи щеше да е от друго място.
- С мен ли сте или не, господин Греймарк? - погледнах Себастиян и повдигнах едната си вежда.
Още от малка си падах по предизвикателствата и сега можеше да се каже, че да влезеш в айфеловата кула по това време беше едно голямо предизвикателство. След около час слънцето залязваше. Точно тогава заключваха вратите за айфеловата кула, за да не може да идват още туристи и после да се чудеха как да ги изведат от там преди да се стъмни. А аз наистина исках да се кача най - отгоре (е, не точно най - отгоре) на кулата и да гледам Париж. А най - върховно щеше да е, ако имаше и залез. Според мен гледката щеше да е невероятна. Затова и исках сега да се промъкнем, ако Себастиян беше съгласен, разбира се.

Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Вто Сеп 06, 2011 11:38 am

Сякаш той знаеше, че щеше да й хрумне нещо такова, но пък си искаше да бъде отворено. Бяха заключили вратата по-рано, отколкото той си мислеха, че заключват , когато му е сезона на туристите. Той си мислеше, че всеки би искал да види Париж на тъмно и то от толкова високо, всеки турист, натъпкан до горе с пари искаше да дойде тук и да погледа града на влюбените. Колко банално! Все едно някой щеше да се влюби тук , ще погледне своята любима и да се влюби от пръв поглед. Клише , според Бастиян, очевидно той въобще не вярваше в тези неща. Той в какво ли чак толкова вярваше?! Да, той имаше вяра, но към какво. Може би той самият не осъзнаваше какво го напътства и към какво той е устремен. Можеше просто да не го разбира, да не разбира цялата тази история с вярата.
А и не обичаше романтичните филми. Блудкави приказки, в които всички до един се вклюбваха и си нямаха проблеми. Е, разбира се първо имат проблеми, карат се , разделят се, но накрая се целуват и всичко свършва добре. Затова и Бастиян си падаше по драмите, ала не по романтичните драми , а само драми. Всичко е толкова...тъжно и същевременно ужасно смислено и разумно, всичко обаче свършваше не както всеки филм и това се понравяше на мъжа. А относно Франция и особено Париж, с тяхната слава на любовта. Може би понеже се пиеше тук вино, всеки да се напие и така се влюбваше. Отиваше да се жени и на следващата сутрин се събужда, определено трезвен, и вижда как всичко се е подредило, а някой път съвсем объркало, в живота му и това започва да го изнервя.
Филми...
И книги...
Слънце и въздух. Вятър.
-Съжалявам за родителите ти - промълви той. - Не знаех за това... - продължи и погледна Ана- Дано си добре.
Катерене.Дълга, предълга пауза.
-Как мислиш да се вмъкнеш в това нещо!? - попита недоверчиво Бастиян и погледна нагоре . Имаше няколко пролуки, през които можеха да минат, за да влязат и оттам със сттълбите. Ако беше със стълби. Нямаше никаква представа, никога не беше идвал тук, камо ли да се беше промъквал в туристически обект. Около тях обаче нямаше камери или поне не се виждаха така, че и другите да знаят , че са там. Лесно престъпление и хулиганство, само дето те всичко виждаха. Нямат равни полицаите.
Приближи се и се хвана за някъде, така че се наддигна и стъпи удобно. Две крачки над земята. Още една крачка нагоре и започваше да вижда мястото, където си беше помислил, че ще могат да влязат . И беше прав. както никога...
Той пристъпи напред и се огледа. Вътре беше толкова хубаво. И сега се виждаше една нищожна, жалка и съвсем нисша част на Париж. Ала той знаеше, че когато се изкачат нагое гледката би била толкова по-хубава. Трябваше да се научи да вярва на Ана.
-Чакам те, МакКуин! - провикна се силно и същевременно внимателно той и вхърли кос поглед към момичето долу.
Залез. Вятър. Повей.
Едно момче. Една кула. Едно момиче.
Вятър и залез. Слънце и полъх. Какво значеха всичките тези неща за Себастиян? Даваше ли им той нужното внимание?
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Вто Сеп 06, 2011 12:58 pm

- Ще се оправя. - казах само аз.
Наистина щях да се оправя. Два пъти вече губех родителите си. Първо истинските, след това и приемните ми. Но щях да се оправя някак си. Не знаех точно как, но щях да се оправя. Може би щях да си спомням само хубавите моменти от тях. Без лошите, които и без това си бяха много малко, и щях да се сещам за всичко хубаво около тях. И да се надявам, че сега са на по - хубаво място от тук. в Рая, може би. Ако въобще съществуваше Раят. За мен съществуваше Ада и вече бях в него, но за Рая малко се съмнявах. Може би защото доста лоши неща се случваха с мен и това някак си ме отдалечаваше от Рая, но все пак. Нищо не се знаеше. Само се надявах да имаше Рай и сега родителите ми да са там. Щастливи, усмихнати и нищо лошо да не можеше да им се случи повече.
След малко Себастиян попита как съм мислела да се вмъкнем в кулата. Тогава погледа нагоре и аз след него. Имаше няколко пролуки над нас, през които можехме да влезем. Себастиян се приближи, хвана се и се надигна. След малко беше в кулата.
- Анабел, Себастиян. - за сетен път го поправих за името си. - А - н - а - б - е - л.
Погледнах нагоре към пролуката. Да, много лесно му беше на Себастиян. Нали е мъж беше по - силен от мен. И по - висок. Аз само се чудех как ли да се кача от там. Бях си момиче, което не беше много силно физически. Да, можех да се защитавам много добре, но там не е въпросът. Пък и бях средна на ръст, което значеше и по - ниска от Бастиян. Огледах наоколо дали няма да може да се влезе по друг начин, но нямаше. Е, какво пък. Няма да се случи нищо лошо, ако се опитам, нали. Подскочих нагоре и се хванах за същото място, за което се бе хванах и Себастиян. Или бях по - висока от колкото си мислех, или скачах на високо. Краката ми опряха стената до мен, а аз се опитвах да се държа все така. Направих няколко крачки по стената и в същото време се надигнах в пролуката. Опрях се с лакти вече от вътрешната страна на пролуката, където беше Себастиян. Пуснах краката си и се опитах да се надигна още. Точно тогава чух стъпките на някой близо до нас.
- Малко помощ? - обърнах се към Себастиян.
Той ми подаде ръка. Аз я хванах и той ме издърпа към него. Готово. Вече бяхме в айфеловата кула. Сега нещата бяха по - лесни. Обърнах се към пролуката, за да видя кой минаваше. Погледнах надолу и видях полицай. Или беше охранител. Все едно. Обърнах се към Сегастиян.
- Шшшшт. - сложих пръст пред устните си.
Замълчахме и двамата, докато полицая се отдалечаваше.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Вто Сеп 06, 2011 6:32 pm

Себастиян изчака и Ана да се качи. Би й предложил и помоощта си, но той пределно ясно знаеше, че тя нямаше да я приеме. Точно това го изненада когато тя се затрудни да се изкачи напълно и помоли за помощ. Очевидно времето я беше изменило малко, макар той да бе сигурен, че си беше същия инат. като него, разнбира се. Ала те бяха пълни противоположности, или не? Какъв беше отговорът на този така прост, а може би ужасно труден, въпрос?
Отговори .,..Отговори...Думи и пак думи.С какво помагаха изобщо те. Защо ни бяха? Защо ги използвахме. Може би първобитните хора са си били много добре без тях.
Не, не са били. Според Бастиян всичките тези букви, включени в думи, а те в изречении, които помагат на речта. И на всичко. Той беше на 'ти' с всички тях, той ги харесваше.Той ги използваше по предназначение и умееше да борави с тях. Както онези самураи от филмите със своите саби.
И като се заговори за самураи и по-точно за саби, веднъж Себастиян беше отишъл на фектофка и това никога не можеше да забрави. Беше през октомври, хубав месец според мъжа. Но тогава беше съвсем мъничъ. Е, добре де, на 16, но и тогава беше малък. Тогава не разбираше нищо.И на тази фектовка се беше страшно уплашил, защото си помислил, че сабята наистина можеше да го прободе. А и не беше сабия, нито меч, нито нещо такова. Беше изпаднал в лек транс, за който сега се смееше и наистина му беше смешно за цялата история. Помислили били , че е в шок. Колко глупаво!Кой би позволил някой да прободе другите. Колко глупаво, наистина.
Той хвана за ръката Ана. Преди да се изкачи тя отново го поправи за името си, защото я беше нарекъл с фамилията й. Отново. Обичаше, наистин ахресваше, да й бика така, но очевидно тя още не го беше преодоляла и не беше свикнала с това име. А той постоянно й викаше така. И катомалък дори, когато въобще не му прилягаше и звучеше странно от неговата уста, произнесено от него. Е, да как един хлапак да вика на момичето, което винаги беше с него , по фамилия!? Наистина странно.
Тя застопори пръста си пред устните й и каза 'Шшт', което се очакваше да се подразбере от Себастиян. Той погледна леко и видя охраната, който може би беше назначен за кулата. Те се бяха промъкнали доста шумно. Колко неопитно!Себастиян усети, че не се намират в сянка и дръпна леко Анабел назад, така че сега и двете лица бяха закрити в тъмна и плътна сянка, незнайно от къде създадена. Телоохранителя отново се поразходи около мястото, над което бяха сега двамата и след малко се отдалечи.
- Добре, хайде - почувства как адреналинът разтърсва вените му и кръвта почваше да се движи по-бързо, нахлувайки в лицето му. Очите му се размърдаха бързо и заогледаха. Трябваше да се качат по-нагоре, още по-нагоре, защото целта им беше да видят града. А това щеше да стане, само ако се качат на високо. Имаха кула. Имаха и стълби. Имаха и крака. Колко удобно!
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Вто Сеп 06, 2011 7:35 pm

Най - накрая бяхме в айфеловата кула и най - накрая една моя мечта, поне една, можеше да се сбъдне. Да гледам Париж от високо през нощта. С целия си блясък. С цялата си красота или поне така са ми казвали. И сега щях да го видя със собствените си очи. Поне едно нещо, което аз искам щеше да се случи. Поне едно нещо, което не беше лошо. Нещо, което не можеше по никакъв начин да ме нарани. На това му се казваше късмет. Срещнах стар приятел и в момента осъществявах една моя мечта. Имах още няколко, но те просто нямаха как да се осъществят. Колкото и да исках, каквото и да имах нямаше да е достатъчно за да върна родителите си и поне да прекарам още един ден с тях. Това просто нямаше как да се случи. Знаех и до някъде го приемах. И колкото и да знаех, че това няма как да се случи никога не бих се отказала от тази моя мечта. Никога не бих я забравила и винаги щеше да си е моята най - голяма мечта. Мечта, не осъществима, но мечта. Моята мечта.
- Ще се качим колкото се може по нависоко. - казах аз ентусиазирано и погледнах към Себастиян.
Усмихнах се и тръгнах към асансьора. Бях идвала преди няколко дни заедно с леля ми тук и знаех къде точно се намираше асансьора. Даже се чудех дали да не остана, да се скрия някъде докато затворят кулата и да цяла вечер да се наслаждавам на гледката. Но не можех. Бях с леля и Хейли и Мейсън и ако леля не ме видеше след тях щеше да обърне всичко с краката нагоре, за да ме намери. Доста се бе привързала към нас след смъртта на родителите ни. Но както и да е. Не можех да остана и трябваше да тръгвам. Онази вечер си обещах, че тази почивка ще го направя. Ще остана тук цялата вечер или поне докато видя гледката. И ето, че сега бе моментът.
Стигнахме до асансьора. Опитах се да отворя решетките, които се имаха за врата, но бяха заключени. Дори и катинар бяха сложили. Което значеше, че трябваше да се изкачваме по стълбите.
- Взимаме стълбите. - казах аз се обърнах към стълбите, които бяха точно срещу асансьора.
Уау. Това бяха наистина много стъпала. Нямах си и на представа, че щяха да бъдат толкова много. И така навити. Бас ловях, че можеше да ми стане лошо от толкова много стъпала и навитата на спирала стълба.
- Ако някъде нагоре - посочих с пръст стълбите. - започна да залитам, да ме хванеш преди да съм паднала. - засмях се леко с меден глас и тръгнах нагоре.
Наистина много стъпала.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Сря Сеп 07, 2011 12:40 pm

Той сякаш усети колко дълго беше чакала точно това и как се беше зарадвала, че са в айфеловата кула. Цялото това нещо сякаш й се водеше като мечт,а, понеже той често беше чувал от нея, че обича Франция, Париж и кулата. Ала не знаеше дали се беше качвала през нощта , за да погледа Париж. А тя наистина искаше това. Колкото до Себастиян, той просто се намираше за компанията на Ана. Нищо повече , той не притежаваше нейната мечта, никога не беше искал подобно нещо. Той имаше свои собствени желания, които се стремеше да изпълни,ала бе толкова трудно, някак непоносимо .И той все пак продължаваше, можеше да се бори дори и със себе си, което също беше трудно и много мъчително, особено за психиката на мъжа. Можеше и да се постарае повече, но беше изградил контрол и не искаше да го губи само заради повишаването на темпото.
- Да, добре - смотелеви той в отговори когато тя каза, че ще трябва да я държи или хване ако падне. Насистина беше доста високо, а и не се понрави това, че тябваше да изкачват стотици стъпала, а нямаше асансьор. Е, имаше, но за нещастие той беше заключен и сега не работеше. Какъв късмет!
На Бастиян въоще не му се изкачваха стълбуи, но понеже беше в насторния да изпълнява желанията на Ана, той би го направил. Тръгна към стъпалата и започна да ги брои. Пинаха около две минути и той се умори от броенето, но краката му така и не го заболяха. Може би беше свикнал със стълбите, понеже всяка квартира, в която отсядаше, беше разположена във висок блок с ъс стълби. Без асансьор, само стълби. И той ежедневно изкачваше всичките тези стъпала, така че беше свикнал напълно и не мислеше, че това би било пречка за него. Би се тревожил за своята компания точно сега.
Докато се изкачваше той отново беше млъкнал и се беше отнесъл на някъде. Може би беше някъде в Германия, там където той постоянно беше ходил, докато беше в Щутгард. Толкова странен и смахнат град, според него. А и планетариумът беше препълнен от хора така че там сякаш ббеше задръстено за минаване. А относно мястото ,където стоеше Бастиян, е, то беше най-обикновено,.. Състоеше се от един фонтан, една чешма и трева. Мирис на трева, мирис на зелен. Толкова приятен аромат.До болка познат. И този фонтан беше голям,със каменен орел върху него и...
Себастиян се препъна елко, което го отвлече от своите мисли и го запрати право на земята. не буквално, той разбира се не падна. Би било унизително. Много унизително!
-Мисле, че ще видиш залеза...- отбеляза той и се обърна към Ана като се усмихна леко, съвсем леко и незабележимо, но можеше да се види ясно лекият ъгъл на устните му, който се беше извил настрани.-МакКуин, не се сърди за името си - каза той след това, като натърти на фамилията , за да подразне още повече. Само дето се опасяваше, че щеше да й скимне да го бутне от кулата. Той щеше да полети. Но в реалността - едва ли. - Но ако го намираш за страшно важно бих могъл да направя компромис и да те наричам Ана...Ала малък компромис.


Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Сря Сеп 07, 2011 2:16 pm

Хм.. МакКуин. Ана. Ана МакКуин. МакКуин. Не, че не ми беше приятно да ми казват така.. Ох, кого лъжа? Естествено, че не ми беше приятно да ми казват така. По - точно това малко ме дразнеше. Харесвах си името. Анабел. Ана или Ан. А МакКуин ми звучеше на някой възрастен. При това на мъж. Аз не бях чак толкова възрастна. И определено не бях мъжки пол. Само на осемнадесет години съм. Това не е чак толкова много. Нали? И когато ми кажеше някой МакКуин чувствах, че все едно съм на тридесет години. Или дори и повече. И Себастиян знаеше това, защото много пъти съм му казвала защо не харесвам да ми казват МакКуин, и нарочно го правеше. Нарочно ме дразнеше, знаех си аз и той го знаеше. Винаги ме е дразнил така. Още откакто се срещнах с него за пръв път когато бяхме на колко? Десет, може би? Което значеше, че вече в продължение на шест години и няколко часа нарочно ме дразни. Присвих леко очи. Отстрани може би изглеждаше доста забавно. Вероятно и за него беше забавно. Но аз не бях на тридесет години. И определено не изглеждах на тридесет. Или изглеждах?
- Знаеш ли? - казах аз и се обърнах към него, продължавайки да ходя назад и да изкачвам стъпалата.
Когато нямах какво да правя като малка често си намирах странни занимания, само колкото да не бездействам или да не скучая. И едно от тях беше ходенето назад. Дали било то по стъпала или равни площи. Затова, че не се притеснявах, че ходех назад. Бях си свикнала от малка и се съмнявах да се спъна и да падна. Но ако се спънех или паднех щях да падна върху Себастиях. Поне щеше да е на нещо по - меко от стълбите.
- Не ти препоръчвам да се закачаш с мен. Много лесно бих те бутнала от кулата. В момента може да не сме чак на толкова високо, но малко по - нагоре. - казах аз и се подсмихнах. - Или просто мога да ти сритам задника. И двамата знаем, че съм способна на това. - засмях се и се обърнах напред.
Естествено казах всичко на шега. Да не помислите, че наистина бих го бутнала от кулата или пък набила. Е, сега за последното можеше и да мога. Не знам как беше той в боевете, защото последния път когато се сбихме беше преди няколко години и беше просто на игра, но аз не съм спирала да тренирам бойни изкуства. Да, Себастиян беше мъж и беше по - голям от мен, но той трябваше идеално да знае, че аз не се предавам лесно.
- И аз не се сърдя, дребосък. - казах аз и се засмях леко.
Когато бяхме още деца, преди около по - малко от десет години аз бях малко по - висока от него и обичах да го дразня, като му казвам дребосък. А той в отговор ме наричаше МакКуин. Колкото да се подразним. Но бяхме и двамата деца и често се закачахме един с друг. Често правехме и бели заедно, които точно в момента не мога да си спомня. Може би щях да се сетя с времето, но точно сега нищо не ми идваше на ум.
Спрях за малко само, за да видя колко сме се изкачили. Опрях се на желязната ограда до нас и погледнах надолу. Напреднали сме. Доста се бяхме изкачили, но имаше и още доста за изкачване.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Чет Сеп 08, 2011 6:23 pm

Продължаваха да се изкачват, междувременно Ана каза, че въобще не се сърдела за това и нарече Себастиян 'дребосък', мно той като че ли не обърна много внимание на това, защото просто можеше да отвърне след това. Искаше да се изкачат на по-високо и не защото тя беше казала, че сигурно щеше да го бутне, защото сега навлезе у него онова трепетно очакване , за да види какво ще има пред очите му само след миг. Тук обаче не ставаше въпрос само за миг, а за много стъпала.Много стъпала, които те трябваха да изкачат, за да може това желание да изчезне от Себастиян. Сякаш не можеше да го понася.Изгаряше това, че беше просто човек, който не искаше да чувства , а се насилваше да го прави, само и само заради другите, за да могат и те да видят ,че той все пак беше човек. Но защо го искаше?
Чувства, чувства. Смесени с думи. Колко жалко.
Той постоянно мълчеше, всичко което щеше да каже, би било напълно излишно в този момент, защото той си мислеше, че тя едва ли щеше да иска да го слуша. Мислеше,че за нея наистина беше важно да види цялата тая гледка. И за Бастиян беше важно, можеше да му хареса да гледа всичките тези светкащи лампи, фаровете на колите, стаите в хотелите. без да вижда нищо повее отколкото да види Париж. Можеше да му допадне самия град през нощта.
Нощта му беше нещо като слаба страна. Той беше като нощтна птица, но не в онзи смисъл - ходещ по барове и жени, той просто ходеше по улиците и сам определяше хората около себе си. Гледаше всичко от тъмната страна, беше толкова по-рашеметяващо и някак впечатляващо.Себастиян си падаше по светлините през нощта, късната нощ, някъде след полунощ, което се водеше сутрин. И не спеше. Имаше чувството , че сам произвежда кофеинът, нужен му , за да бъде буден цялата нощ.
Кофеин, той обичаше кофеин. Кафе... О, как сега искаше кафе. Без мляко, това беше важно.
Още много стъпала бяха изминали и вече Париж беше пред тях. Те го виждаха в целия му блясък , всъщност. Бяха там горе, където искаха да стигнат. И гледаха. Просто гледаха и очите им се изпълваха с тези светлини, които препускаха към тях. Цялата тази пустош , но от светлини.
- Харесва ли ти? - подсмихна се Бастиян и погледна към Ана.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Чет Сеп 08, 2011 7:41 pm

Колко много стъпала. Наистина много стъпала. Повече никога, ама никога нямаше да влизам взлом в айфеловата кула с високи токчета през нощта. Едва ли щеше да има още едно такова промъкване, но аз да си кажа за всеки случай. Ако знаех, че ще са толкова много стъпала никога не бих дошла с токчета. Но пък откъде да знам, че стъпалата ще са толкова много? Не съм ясновидка, нали? Макар че често ми се случва да кажа нещо, дали било на шега или не, и след няколко дни това нещо се случваше. Ако бях ясновидка щеше да е просто върха. Нямаше да е нужно да си правя труда за нищо. Щях да виждам нещата преди да са се случили и щях да съм подготвена във всеки случай. И колкото и приятно това да ми звучи и да исках да е истина не е. Наистина жалко. А с токчета да изкачваш толкова много стъпала си беше доста изморително. Не, че ме боли чак толкова или нещо друго. Просто бързо се изморяваш. Ако не бях аз и ако не исках да видя толкова много Париж от айфеловата кула, вече да съм се отказала преди доста дълго време. Но това си бях аз. Никога не се отказвах, докато не постигна целите си. Дори и да нямах цели никога не се отказвах. Някак не можех да си позволя да се откажа от нещо. От още нещо, както се отказах от семейството ми когато бях малка. След като се отказах от семейството ми и осъзнах каква грешка бях направила, ме беше толкова страх да не се откажех от още нещо хубаво и да пострадам още веднъж. И за това не се отказвах с продължение на години. Сега вече ми е като навик. да не се отказвам. Да се боря и никога да не казвам не и да се предавам.
Още малко, Ана. Още малко. Съвсем малко ни оставаше, за да стигнем определеното място. Не, че изобщо бяхме определили място. Видехме ли, че е достатъчно високо спирахме. И след малко щяхме да спрем, защото наистина бяхме много нависоко. Още съвсем малко.
И ето не. Спряхме най - накрая. Беше наистина високо, а гледката, която се откри пред очите ми беше нещо невероятно. Нещо наистина красиво. Бяхме стигнали точно на време, когато слънцето залязваше. Да видиш залеза от айфеловата кула беше нещо страхотно. Щях да кажа и че е доста романтично. Винаги съм си мислела за идеалната среща точно така. Високо на айфеловата кула, точно на залеза, с човек, който обичаш. Или поне един вариант на идеалната среща. Имах и още няколко в други краища на света. Какво? Все пак бях момиче. Момичетата мислеха за тези неща. Аз най - вече от скука, но все пак..
Обърнах се към Себастия, усмихнах се и пак погледнах към залеза и Париж. Наистина невероятна гледка. Погледът ми се спускаше по хоризонта, слънцето, което бързо залязваше и самият Париж. Радвах се, че успяхме да стигнем на време. Себастиян можеше и да не мислеше това за чак толкова хубаво или романтично, но той си беше такъв от малък. Аз от друга страна компенсирах и за него. И ето и след съвсем малко, по - точно няколко минути, и нощта настъпи и Париж блесна пред очите ми с цели си блясък и красота. Колкото повече стоях тук, толкова повече заобичах този град.
- Страхотно е. - казах аз, гледайки наоколо.
Гледката беше неописуема. Красота и блясък. Май имаше такъв сериал, но там не е въпросът. Париж беше невероятно красив.
- Ти какво мислиш? - попитах аз, обърнах се към него и се подпрях на железната ограда.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   Вто Сеп 13, 2011 11:00 am

Себастиян не обърна глава, когато Ана го попита какво мисли относно всичко това и дали е страхотно. Той не би могъл да използва това определително , но като се замислеше, може би то беше най-подходящото в този момент. А за да не бъдем точни определението за гледаката беше неопределено като чувства и виждания. Може би всеки можеше да види това от всеки различен ъгъл на своето мислене и логика и от тези всички ъгли, като се съберат се получава цялостната картина, която се рисуваше пред погледа на Бастиян.
Той мълчеше, не искаше да отговаря. Нямаше какво да каже.Нямаше думи,които да излязат през устните му и да обиколят двамата, които сега стояха един до друг , нещо като дежа-ву. Не, не бяха идвалитук, просто имаше моменти , в коиото отново бяха един до друг,, някъде из далечното минало, което продължаваше да ги обгражда от двете страни и да ги стяга , без да ги пусне. Но миналото си беше минало, въпреки че нямаше как Себастиян да му попречи и все пак да иска да го забрави. Какво тровеше спомените му?
Тази отрова бе силна, но отново не можеше да накара малките спомени да изгният, да изгорят по невидимия огън, бушуващ из тях. Тя бяха твърди и каменни, неизгарящи и неподатливи на огъня, който се мъчеше да прогори листите хартия, играещи ролята на спомени.Хартията се късаше на парчета, не изгаряше, на още по-малки парчета, също не изгаряше. И малките късчета хартия се развяваха от вятъра, който в този малък филм играеше ролята на мислите на Бастиян, и отиваха някъде далеч. Удряха се и се връщаха като с йо-йо ефект. И удряха ятъра , като той умираше бавно, макар той никога да не потъваше във вековния си сън. Беше просто антракт.
- Радвам се , че ти харесва - вметна Себастиян, неотклонявайки погледа си от гледката. Но гласът му премина през него и отиде към Ана, която май го погледна, защото той усети погледа й върху себе си, но въпреки него той не се обърне. Не искаше да помръдва очите си, те се бяха застопорили на едно място, но не виждаха него, а виждаха абсолютно всичко наооло, като следеше и няколко табели , които святкаха като светкавици и рекламираха нещо на френски. Този език така и не остана в главата на мъжа, но отй и не се беше опитал да го задържи там за известно време, докато си намереше работа. Още няколко дни и щеше да получи резултат от интервюто . А може би още преди да беше получил резултат набързо щеше да се изнесе от Франция, определено не беше по вкуса му. А и беше по-скъпо отколкото бе очаквал. Ама не това му беше притеснението, тук просто не можеше да си намери място. Нали знаете, всеки човек си има място и това тук не принадлежеше на Себастиян, макар той да го бе искал. Може би просто трябваше да си остане в Германия, там се учвстваше най-добре и сред свои хора, макар те въобще да не бяха такива.
Бастиян пропусна да отговори на въпроса на Ана, просто защото все още чувстрваше липса на думи.
- Зачеркна ли една мечта от списъка, стигащ до другата част на света!?- пошегува се той, но всъщност за мечтата питаше сериозно.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Paris, France - 2010   

Върнете се в началото Go down
 
Paris, France - 2010
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» 110716 Seohyun’s Paris Diary – Behind the Scenes of SMTOWN LIVE in PARIS
» National portrait gallery. Monday 13-Dec-2010 - Sunday 14-Aug-2011
» New member
» Janae Messer
» Welcome to the New Members

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Pretty Little Liars ::  Archive :: Архива :: РП архив-
Идете на: