Pretty Little Liars RPG
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Top posters
Hanna.
 
Aria Montgomery.
 
Elliеnor Grace Pearce ♥
 
Piper McLean.
 
Tracy O'Conner.
 
Alison DiLaurentis
 
Daniel.
 
Blair Waldorf
 
Ally.
 
Луис Б.
 
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 14, на Съб Сеп 03, 2011 4:47 pm
Посетители

Share | 
 

 Парк Роузууд

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3  Next
АвторСъобщение
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Пон Авг 22, 2011 11:37 am

Мен ли лъжеш Джули? Но , добре щом не и се говореше, нямаше да настоявам. Въпреки че нали за това сме най-добри приятелки , за да си споделяме и помагаме, но ще уважа решението и да си мълчи.
-Успах се.- отговорих. Да, това беше редовния ми номер.Какво да направя, просто обичах да спя! Наместих се удобно на мястото си и поставих кичур коса зад ухото си, който непокорно се вееше пред очите ми.Чудех се какво да кажа или направя , за да я разведря, но идеите ми бях дефицит в момента. Загледах се в минаващите хора влюбени , държащи се за ръка, майки с малките си дечица, приятели, излезли на разходка. Времето предразполагаше за хубави разходки днес, но явно на Джули денят и беше негативен.
-Какво ти се прави днес?-попитах, когато мълчанието започна да става тягостно.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Пон Авг 22, 2011 12:25 pm

-Ами не знам. Но определено не ми се седи на едно място. -Когато го казах... тогава усетих как цялото ми тяло се пълни с енергия и тогава усмивката ми сама се показа. Идеше ми да се затичам нанякъде. Делия също ми се усмихна. Прави ми се нещо... екстремно като... скачане с бънджи, но не го споделих естествено.
-Може да се поразходим... или да отидем до мола. Искам да се зарадвам с нещо. -Засмях се. От както се помня аз все се зарадвах се разни неща, които ми омръзваха бързо. А онези очила от "Гучи"... влюбих се в тях.
-Но ако не ти се прави нищо можеш да дойдеш у нас, да видиш Сали. Определено е пораснала от последният път, когато я видя. -Е, беше минал само месец, но животните растат бързо.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Пон Авг 22, 2011 1:38 pm

Зарадвах се , когато видях , че живна малко. Не трябваше да си разваля настроението е хубав ден като този. Замислих се за хилядите пъти, в които самата аз съм била в кофти настроение и може би съм карала хората около мен да се чувстват като мен сега. Да, тогава бях даже в повече от кофти настроение, но кой не би бил, ако е изгубил сестра си.
-Няма значение за мен, но наистина ще се радвам да видя Сали.- Казах, сещайки се за домашни любимец на Джлус. Беше изключително сладко малко животинче, или поне аз си спомням , че бе малка.
След малко се запътихме към домът на Джули с видимо по-добро настроение. В приказки и смях пътя неусетно бе минал. Ах, как обичах дните, прекарани с нея!

П.П :направо пиши там :)
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Пет Авг 26, 2011 8:28 pm

Времето днес отново бе слънчево, което значеше, че щях да съм облечена с къси панталони и лятна блуза. В скучая риза. Да, може да бе риза, но бе много удобна и лека. Все едно не носиш нищо.. А платформите на които бях наистина бяха много удобни. Високи и удобни. Точно това, което исках. Обезателно с мен си взех слънчеви очила и днес ми бе някак прекалено мързеливо, за да си оправям косата. Затова я вързах на идеален кок и тръгнах към уговореното място.
Имах среща с Алекто някъде из града, а аз честно не знаех къде да отидем. Хубавите кафенета в града бяха все запълнени и чак препълнени. Нямаше още от сега да отидем в някой бар и да се напием. По магазините щяхме да отидем по - късно. Единственото място, за което се сетих беше парка. И натам и се запътих. Обадих се на Алекто да 'и съобщя къде да се срещнем и след малко пристигнах.
Наместих се много удобно на една пейка с облегалка, разбира се (иначе нямаше да е много удобно). Оставих голямата си бяла чанта до мен, скръстих крака, сложих ръцете си на облегалката и затворих очи. Да, така беше много удобно. Хей! Тук можех да идвам всеки път, щом у нас станеше напечено.. което щеше да е всеки ден и нощ. Но не можех да оставя Хейлс и Мейс сами. Не и след всичко станало. А и леля Джес не можеше сама да се разправя с тези двамата.
Ало! Какви са тези мисли? Трябва да се наслаждавам на времето, когато ги няма всички, за да ми викат на главата, а не обратното.
усмихнах си се, сложих си слънчевите очила и зачакай най - добрата ми приятелка, която отново се бе отнесла някъде и закъсняваше. Но това не пречеше. Още малко и усещах как щях да си заспя на пейката.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Съб Авг 27, 2011 3:57 pm

Беше ми толкова скучно, но добре, че беше Ана, за да ме спаси от този ад. Обади ми се да се срещнем някъде, а с второ обаждане ми съобщи къде точно.
Тръгнах към парка, облечена с бял потник, черни прилепнали дънки и доста високи сиви боти. Времето не беше точно за боти, но просто не се стърпях - обожавах да ги комбинирам с тези черни дънки. Косата ми беше небрежно спусната и вятърът все я вееше нанякъде, което принципно ми се струваше досадно, но днес не беше така.
Парка - най-после. Най-накрая бях стигнала. Имах чувството, че са минали часове в ходене и мислене за това с какво съм облечена, дали съм красива (макар и обратното да беше невъзможно, колкото и 'скромно' да звучи) и къде ли е Ана.
След малко я видях, седнала на една пейка и вероятно заспиваща докато ме чака. Пак бях закъсняла, макар и да не беше нищо ново.
- Хей... - поздравих някак отвеяно.
Нямах никаква идея къде да отидем сега, а в парка не ми беше особено приятно. Трябваше ни място с повече хора на нашата възраст, а тук беше пълно само с възрастни хора, родители и деца. Но това си беше нормално. Кой нормален тийнейджър идваше в парка да се разхожда? Добре, може би имаше, но определено не бях една от тях.
- Сега... - подех, но се досетих, че нямам идеи за други места - ...ще седна тук... - добавих и се наместих на пейката до Ана.
- Нещо ново? - попита отново някак отвеяно и се загледах невиждащо в едно дърво.
Беше рано за бар, за напиване, за дискотеки. Не можех да чакам повече, защото не бях излизала по тези места от... от много време. Вероятно седмица. Или дори повече! Цял рекорд.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Вто Авг 30, 2011 5:34 pm

309 овце, 310 овце, 311 овце.. Кой ненормалник беше измислил това с овцете? Щял си да заспиш по - бързо, ако броиш овце, прескачащи ограда. Да, ама не. Точно обратното. Ако не бях броила овцете до сега да съм в страната на сънищата и кой ли знаеше какво щеше да се случва в приказния ми свят. Никога повече нямаше да правя същата грешка и да броя овце.
Бях затворила очи се бях облегнала много хубаво на пейката. Кой каквото щеше да се мисли, лично на мен не ми пукаше. Само се молех Алекто да дойде по - бързо, защото си умирах от скука, докато я чакам. В парка нямаше нищо друго за правене, освен да седиш и да заспиваш от скука на пейката. Поне за мен беше така. И дори и да заспивам ми стана скучно. Не знаех, че някога ще има ден, в който просто ей така да умра от скука. Наистина да си умра, но ето че и този ден дойде. Господ не се смили над милата ми душица. Май много искаше да отида при него.
Тогава чух до болка познат глас. Най - накрая това беше тя. Чудех се още колко ли време трябваше да се мъча на ужасният топъл и скучен ден. Но не трябваше и да ме учудва. Ал винаги закъсняваше.
- Най - накрая.. - казах аз и отворих очи.
Обърнах се към нея скръстих крака. Сега поне нямаше да е такава скука. Да, можеше и да се умира от жега, но пак беше по - добре отколкото от скука.
- При мен няма нищо ново. Джеръми си е същия, Хейли си е същата, а любовният ни живот е все така в застой. - казах аз.
Наистина си беше така. Като изключим проблемите със семейството, около мен нямаше нищо ново. Което, обещавам, щеше да се промени. Наистина. Не се шегувам.
- Ами при теб? Кажи ми, че имаш нещо ново за мен, защото си умирам от скука.. - казах и се нацупи.
Погледнах любопитно. Имай нещо ново за мен, имай нещо ново, имай нещо ново.. Имай нещо интересно, тогава. Имай нещо интересно, имай нещо интересно.. Точно тогава ми звънна телефона и аз вдигнах. Оказало се, че сега съм трябвало да карам сестра ми и брат ми на летището. Така ли? Защо не знам? Най - вероятно Хейли отново е забравила да ми каже. Станах като опарена от пейката.
- Трябва да тръгвам. - казах аз на Алекто и тръгнах набързо съм нас.
Хейли и Мейсън заминаваха за Франция. Сестра ми щяла да продължи ученето си там, както и брат ми. Леля Джесика щяла да се грижи за тях. Е, пожелавах 'и наистина много късмет, защото щеше да 'и е нужен с тях. Но поне аз нямаше да съм там. Щях да си остана тук и да продължа в колежа. Сама - в стария апартамент на леля, който вече щеше да е мой.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Пон Сеп 05, 2011 5:55 pm

Кой, по дяволите, можеше да нарече всичко това , което Себастиян правеше, разходка? Той ходеше и ходеше, но нищо повече, той не искаше да сяда на пейки, не искаше да говори с никого, а просто ходеше. И това беше разходка? Разходката можеше да се нарече да походиш, да починеш, да се оггледаш, да завържеш запознанство и да прекараш деня слънчево и приятно. Ужасно според Бастиян! Очевидно беше ужасен песимист, толкова монотонна личност! И това го убиваше, сякаш.
Само той си мислеше така и само той разсъждаваше мисленно за такива неща.
Другите винаги натъртваха колко позитивна личност бил той, а то всъщбост искаше само да впечатли тези пред него. Искаше да се покаже в хубава светлина , да видят другите колко се беше променил, от както ...Е, дрогата променя хората все пак. А и това беше минало и никой не знаеше за всичко онова преживяно. То беше заключено със златен катинар в сребърен сейф. Здрав сейф на неговите мисли. А как някого би го упрекнал. Къде можеше да бъде той , освен на улиците.
Той се радваше, че се беше уредил сега. Всичко беше толкова по-нормално и толкова по- живо, около него, покрай него и навсякъде. А той всъщност искаше точно това. Не спокойствие - това го имаше всеки ден от своето 'прекрасно ' минало, което беше заключено вече .
Той реши все пак да нарече това, което правеше в момента, а именно да ходи и да не вижда пред себе си , разходка. Той седна на една пейка и продължи да се взира, но това продължи едва секунда. След това той бръкна в джоба си и извади телефона си, за да види дали някой не го беше търсил. А и нямаше кой.
Точно сега, както никога, му се прииска да говори. Да говори и да не спира, да каже всичко, което имаше, ала то не биваше да излиза на светлина. То си беше само за него. неприкосновено. Сякаш егоист...
Зачуди се дали и сега правеха хората така - ако видят някой самичък да отидат при него и да седнат, за да говорят. Защото сега всеки гледаше да страни, сякаш , от другите, да бъде сам, да игнорира другите. Но бастиян въобще не искаше това. Нима и той не беше като другите, нима и той не беше общителен и можещ да говори и да говори, и все така напред и напред.
Пред него минаваха много хора и той се заглеждаше в тях. той оглеждаше бавно чертите им, ала едва забележимо от самите наблюдавани обекти. Той не биваше да бъде груб. Само едно момиче се спря, на няколко крачки преди пейката на мъжа. Може би беше изпуснала нещо или гледаше и тя телефона си , както и сгтраничният наблюдател.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Пон Сеп 05, 2011 6:44 pm

След като изчезнах мигновено от погледа на Стейси само с едно 'Чао', тръгнах в съвсем неизвестна посока. Преди да се усетя бях в парка. Имаше толкова много хора, щастливи и доволни от живота. Да не забравяме, че тогава бях зла, така че всичко в този парк ми действаше отегчително. Исках да мина и да цапардосам всяко усмихнато лице, което беше край мен. Защо им трябваше да са толкова радостни и... досадни?
Намръщих се, оглеждайки за пореден път всеки поотделно. Няколко човека ми се усмихнаха, което намерих за изключително неуместно въпреки всичко, а една стара дама със старо куче ме погледна укорително с кравешкия си поглед. Но защо? Аз бях такъв ангел! Що за хора само...
Погледът ми се спря на мъж, седнал на една от пейките и съвсем сам. Може би и него го дразнеха тези... тези... ами те. Всичките. Тези щастливи, доволни и най-вече досадни лица. Заковах се на място и се вгледах в него. Преценявах го с поглед. 'Дали пък да не отида при него?'
Преди дори да си отговоря, бях тръгнала към мъжа. Застанах пред него и скръстих ръце, от което се предполагаше, че ще се заяждам, но далеч не беше така.
- Мога ли да седна до Вас? - попитах с широка, но съвсем неискрена усмивка - Защо въобще сте сам? - добавих преди да е отговорил на предишния ми въпрос.
Истина бе - защо е сам? Денят беше прекрасен, а по логиката на тези около нас, трябваше да си с любими хора. Ухилих се още по-широко и наклоних глава настрани. Забавна поза, признавам, но и някак досадна. Всъщност за мен всичко беше повече от досадно, така че просто няма какво да добавя...
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Пон Сеп 05, 2011 7:12 pm

Как за бога всички хора бяха такива! Такива оптимисти, а може би и оптимистично - реалисти. Себастиян определено беше реалист, но и песимист, което го побъркваше и изкарваше извън релси. Той преставаше да мисли в такива моменти и спираше да гледа всеки , който минеше пред него, който го погледнеше, който се усмихнеше, който впиваше незначителния си , нищожен за пред хората, поглед в стъклените, сякаш, очи на Бастиян. Той ненавиждаше това и точно сега би убил света. Просто с един замах, ако можеше. Би скочил от тази пейка, която сега ръбеше гърба му с острото дърво , и да унищожи всички тези...вредители. Всички тези движещи се машини на радост, предизвикано щастие.
Разбира се и той понякога бе такъв, но това не можеше да се нарече предизвикано щастие. Той наистина го получаваше, съвсем заслужено, както си му беше редът. И тогава имаше правото да се наслаждава на всичко това, което го заобикаляше и не искаше да убива никого.
Ала точно сега не му беше до нищо. Най-малко до слънце. Това слънце, което правеше очите му стъклени. Стъкло над морето. Това зелено, което се разкриваше и придаваше тази морска нотка вече беше изтъркано сякаш. Той беше поглеждал този цвят и винаги виждаше стъклото, което отразяваше усмивките на другите, отразяваше чувствата им и ги връщаше към самите тях. Тези чужди чувства не преминаваха през така твърдото и силно стъкло , не отиваха в Себастиян. Те просто се отразяваха и се върщаха някъде. Някъде , където наистина трябваха някому. Не и на Бастиян. Защо му бяха? Може би имаше нужда, но не го осъзнаваше. Така всеки не осъзнаваше нещо от своя незначителен живот.
Тази фигура се приближи и попита дали може да седне, но преди да е получила отговор попита Бастиян защо е сам. Защо наистина беше сам? Имаше ли някаква причина заради това?
Себастиян кимна и момичето седна до него, след товато усмивката й изчезна, макар очите й леко да подсказваха за изчезналото движение.
- Ти защо си сама? - върна въпроса, преминавайки на ' ти', защото му беше писнало с всичкото това официално държание. Тези маниери, които обаче така добре му пасваха!Ала той не изчака отговор - Не виждам с кого да бъда - призна си той накрая.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Вто Сеп 06, 2011 8:41 am

Мъжът на пейката просто кимна и веднага се тръшнах до него. Усмивката ми помръкна и пак се загледах в онези... онези отпред.
- Интересно, и аз нямам с кого да бъда. - отвърнах на въпроса му и го погледнах. - А ти защо така? Защо нямаш с кого да си в такъв... хм, направо приказен ден?
Подсмихнах се на собствените си думи. Обичах да влагам сарказъм, но понякога беше прекалено. В момента точно - не, но принципно го прилагах повече отколкото трябва.
Не виждах смисъл да си щастлив от живота, както другите около мен в този момент. Животът те тъпче и мачка, шегува се с теб по най-противните начини, а ти просто трябва да си благодарен. Но това нямаше смисъл! Нямаше нищо хубаво - не съществуваше нито любов, нито семейство, нито... нищо. Може би си мислех това, защото бях другата си страна в момента. Предполагам, че бе така. Няма значение - мислех го и това е. Дори не смятах, че трябва да се усмихвам, да се радвам, да обичам, дори и да плача. Всичко беше безсмислено за мен; желаех да живея само, защото мога да втълпя на други хора, че животът им не е нищо повече от една досадна игра.
Въздъхнах след тягостното мълчание помежду ни.
- Име? - попитах най-накрая и доста рязко. Прозвуча някак зле, но това въобще не ме интересуваше.
Преди да е отговорил или попитал същото, успях да изсумтя едно 'Алекто.' Ама защо винаги правех така? Прекъсвах хората или въобще не им давах думата. Е, това не беше нищо интересно, пък и ново.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Вто Сеп 06, 2011 11:08 am

Усети сърказма в цялата тази работа. Но защо винаги трябваше дза говорим иначе!? Приказен ден... Въобще не беше такъв и сега точно това искаше той да чуе - ирония или сърказъм. Нещо, което малко да го подтикне към мисълта, че не беше сам с тези свои си мисли, които бяха толкова негативно настроени към всичко и всички.Ала и тези мисли не накараха Себастиян да мрази всички. Сега беше безразличен към онези всички дфвижещи се машите, отразяващи образите си. Но те не се оглеждаха. Защо не се оглеждаха?
Не искаха, чисто и просто, да видят себе си. Образа, който са направили и да установят колко всъщност нещастни бяха те. Каква скръб и какво нещастие се крие в плътните им сянки, следващи ги навсякъде и всякога. Не желаеха да видят това, което другите виждаха. Нямаха намерение да опишат със себе си живота си. Колко е жалко всичко това!Какво ограничено от щастието време!
Ала Бастиян отново беше останал безчувствен, след целият този ден. Той ги гледаше и продължаваше с тази си своя дейност, но не се поддаваше на видяното.Непознатата каза своето име, което едва доловимо прекоси и разцепи въздуха и мина покрай ушите на Бастиян, но той го разбра, а не си даде труда да го потвърди. Тя го попита защо наистина беше сам, този въпрос беше зададен преди да каже името си.
-Бастиян - каза мъжа на свой ред. - Ззащо съм сам? Ами не знам. Включвам малко разнообразие в монотоността на живота си. Бих ти задал същия въпрос. Защо си сама? А и какво правиш в мтози 'прекрасен ден' - повтори той казаното от Алекто и се усмихна леко, но погледът му беше прикован в едно дърво. Но той след малко се обърна към нея , за да види изразжението на лицето й , ако отговориеше на този въпрос, чийто отговори не беше получила от страна на Себастиян.
Бастиян не я остави да отговори , както и тя го беше направила с него.
-На колко си? -попита той.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Вто Сеп 06, 2011 1:31 pm

Толкова гняв се беше надигнал в мен, а всичките циркове, разиграващи се в съзнанието ми можеха да се избегнат ако клоуните бяха по-нещастни. В един момент просто спрях да им обръщам внимание. Усетих, че и на Бастиян не му беше много приятно да стои покрай такива индивиди, което накара незабележима усмивка да пробяга по лицето ми.
Но ето, че сега той се усмихваше. Ама защо се усмихваше!?
- Хм, защо съм сама... В момента желая точно това и не ми трябва никой. Освен, може би, някой песимист като мен. - поклатих глава одобрително.
Голата истина си бе, че в момент като този бях пълен песимист. Ала защо един път в живота си не погледна дадено нещо само и единствено от добрата му страна? Може би, защото нищо нямаше добра страна.
- На колко години съм? - повдигнах високо вежди и го погледнах - На деветнадесет. - казах, след налегналото мълчание и извърнах поглед напред.
Отново се вгледах в хората, минаващи покрай пейката, на която бяхме. Гледах ги невиждащо и си мислех до каква степен съм песимист. Мм... до най-високата възможна.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Вто Сеп 06, 2011 2:43 pm

Всички тези усмивки, включително и лекичката на Бастиян, бяха толкова монотонни. Толкова еднообтразни за деня, за живота и за целият свят. За хората, които ги използваха като предтекст , че са щастливи. Ха! Колко глупаво от страна на човешката раса! Колко невиннпо и същевременно нарочно . Колко ужасно и някак непоносимо. Защо винаги, ама абсолютно винаги, хората бяха така непоколебими да го правят, да използват щастието за себе си. Ха, такива егоисти, а!?
Както и да е.
Вятър.
Слънцве.
Полъх.
Свързани неща за Себастиян.
Трева. Мирис на зелено. Странен мирис.
Една пейка. Едно момиче. И един мъж.
-Деветнадесет, а? -повдигна вежди той, загледал се към хората. Имаше една жена с две малки деца, които си играеха с кучето. Колко рошаво куче! и толкова малко, същевременно . Можеше да бъде някоя кръстоска и да притежаваше едно от онези досадни и лигави имена , завършващи на 'и' . Имаше и изключения в лигавите имена, тези, които не завършват на тази буква.
Буква, дума, изречение.
Монотонност.
- От тук ли си ? - започна да любопитства Бастиян съвсем непринудено. Той установи, че трябваше да попита това момиче нещо, имаше някакво тайкова желание. А желанието за говорене не си отиваше от него , то стоеше там и настояваше. Може би то включваше и слушане. Да слуша как някой друг говори. Но му се стори, че Алекто не беше от приказливите. Това сякаш го успокои леко
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Вто Сеп 06, 2011 3:00 pm

- Да... - изпелтечих, заглеждайки се напред.
В момента нямах настроение да говоря. Стана изведнъж. Колко неприятно... чак не ми пукаше.
Заболя ме главата. За пореден път тези дни. Нямаше копче за изключване, колко жалко! Стиснах очи, което нямаше грам смисъл, защото дори не притъпи болката. Изправих се и застанах пред него. Загледах се в лицето му, не че това имаше по-голям смисъл от стискането на очите си. Просто болката се намали. Учудващо. Обърнах се към другите хора, минаващи край нас - няколко от тях ме гледаха странно и накриво, което въобще не ми направи впечатление. Усмихнах се. Беше странно чувство - да се усмихваш и да не е насила. Не го бях правила в такива моменти. Болката се притъпи. Върнах се на пейката, ясно забелязвайки погледът на Бастиян, който си беше напълно нормален. За разлика от мен - приличах на ненормална, но на кого изобщо му пукаше?
- Скрий тази физиономия. - смотолевих, но дори не ме интересуваше дали ще изчезне от лицето му или не. Всъщност това изречение исках да извикам на всички, които ме гледаха сякаш съм избягала от лудницата. Дори не ги интересуваше дали съм луда или не - странна бях и толкова.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Вто Сеп 06, 2011 6:52 pm

Себастиян нямаше никаква представа за каква физиономия говореше тя, защото сега погледът му беше съвсем спокоен, приемащ нещата напълно хладнокръвно и за даденост, ала и нормално. Той самият правеше такива неща, защо точно той да обвиняваше Алекто? О, това нямаше да бъде никак справедливо, особено от неговата уста, изказано отчетливо и ясно като бял ден. Колко клиширана метафора.
Отново монотонност.И в думите се срещаше. И навсякъде.
Той беше следил всяко нейно движение, което тя беше направила през последната минута, а може и по-малко от минута. Как тя беше станала, как го беше погледнала, а след това се беше обърнала , за да види всички онези престорено щастливи лица, чиито очи се бяха насочили към нея с перзрение, а сякаш и с учуда от всичко което е направила до този момент. Преди тази цяла минута, а може би и по-малко от минута, тя беше стиснала очите си, без да вижда нищо. На Себастиян му се стори, че тя се опитваше да изкара от себе си някаква болка, която я преследваше. Още една сянка.
Той беше свикнал с болките. А може би не толкова. Всякакъв вид. Най-мразеше когато тругите се жалват за любовните неправди. Това ли им е проблема? На Себастиян вече спря да му пука за цялата тази любов. Спря да се тормози, ако някойне го харесвал или нямало какво да му каже. Това беше само по онези ужасно досадни филми,. които не му се нравеха много. Той не искаше да е от филм. Ако връзката му вървеше - добре, ако не - прав й път. Това беше голата истина , това беше краткия живот. И беше съвсем вярно, според Бастиян.
Той имаше различни мнения.
Той и съзнанието си.
-Мисля, че тя е част от мен - обясни Бастиян за физиономията си, но не се усмихна. Устните го боляха. От всичко това. Ох, само се жалваше напоследък и ставаше досаден на самия него. - Цял ден ли мислиш да стоиш тук и да обсъждаш сама със себе си колко са проклети всички тези хора? - попита той накрая и отново побърна зелените си очи към Алкето , отново гледайки какво е лицето й. Каква щеше да бъде новата реакция.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Вто Сеп 06, 2011 7:18 pm

Бях се замислила и загледала; не обръщах кой знае колко голямо внимание на Бастиян и на думите му. Но поне с него трябваше да се държа по-добре, защото той беше като мен.. от части. Определено не му беше приятно този усмихнат, противен, досаден и... ъх, да преминем на народ, минаващ край нас.
- Общо взето. - отговорих на въпроса му, без да го поглеждам. Усетих погледа му върху себе си, което ме изнерви. Да, нищо ново. Като ме зяпне някой човек ми идва да му одера кожата. Знам, красива съм и толкова... Защо ви е да ме зяпате?
Колко скромно звучах. Като никога. Да бе. По принцип само това повтарях. От най-скромните бях, няма спор!
- Защо питаш? Да не би да искаш да ме изведеш от това смотано място и да отидем на... на място, пълно с противоположностите на тези тук. - кимнах към хората отпред, а после го погледнах с надежда.
Бях някак щастлива - което въобще не ми се хареса - че ще се махна от това място. Не се знаеше дали ще е с Бастиян, но скоро щях да се омета по най-бързия начин.
Станах от пейката и отново застанах пред него.
- Аз изчезвам, идваш ли с мен? - попитах го без следа от усмивка върху лицето. След като и двамата бяхме против, да речем, усмивките, нямаше смисъл да ги залепяме на лицата си.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Сря Сеп 07, 2011 11:26 am

Може би сякаш беше прочела мислите, които всъщност бяха толкова объркани сега в главата на бастиян,които казваха, че искаше да се махне от тук, затова Алекто беше предложила та се махат. Е, всъщност беше обявила, че тя ще си тръгва и му беше предложила да дойде с нея. И той трябваше да се съгласи. Нямаше никакъв смисъл да стои тук, отново сам, както в началото и отново забулен от тези мисли за противоположностите в хората, за негативизма и оптимистичните настроения, за реализма, който го връхлиташе понякога, както орел напада полска мишка и всичко това, което го торможеше и разкъсваше направпо не две. А може би и на три, и на четири. Всичките тези насторения и определения за мисленето на човека го побъркваха. Опитмистично беше настроен рядко, това беше едно изключение, но той определено трябваше да бъде поне малко щастлив. Той го заслужаваше. Но след всичките тези размисли се създаде нова, по-силна мисъл, която го караше да вярва, че трябва да е реалист. Всичко в живота трябва да е реалистично. без някакви измислици, истината беше в основата на нещата.защо всеки тярбваше да се лъже за нещо, в което той наистина вярва и все пак, защо искаше да се отрече от него, само защото не беше реалист?
Себастин кимна и стана. Той си приближи леко, а същевременно се и отдалечи от нея, сякаш искаше да спазва известа дистанция. Хората винаги говореха, въпреки че той не ги слушаше много често. А и не се налагаше да ги слуша, те говореха зад гърбовете на всеки, който се обърнеше с гръб към тях. Хората са алчни, хората са егоисти, хората са глупави. Човешката раса е просто една издънка...
Той не знаеше къде щяха да ходят, но и не попита. Просто щеше да следва своята нова компания за деня , нанякъде, накъдето тя поискаше. Днес беше в настроение да изпълнява женските желания.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Сря Сеп 07, 2011 11:51 pm

След като тръгнаха от гробището тя разбра,че е вече късно и няма почти къде да отидат.Първата и мисал беше да отидат някъде на топло.Нямаше как да стане в тях,защото родителите и тъкмо се бяха прибрали от Тексас,а и не искаше да ги вижда сега.Компанията ,с която се намираше беше доста добра .От една страна тя не искаше тази вечер да свършва,защото знаеше ,че кагато изгрее слънцето всичко вече щеше да е минало.Преди не мислеше по този начин.Обаче тя беше такъв човек,винаги искаше това ,което не може да има никога.Нараняваше сама.Ако зависеше от нея,тя щеше да го целуне още в гробищата ,но тази мисъл както и момичето,което харесва също не й излизаха от главата.
-Е може ,може ще видиме някой път.-засмя се тя.-Тя подарък от баща ми за това я обичам толкова много.Аз с него много рядко се виждам -той е военен.И той е маняк на тема коли ,така че сто процента ще се харесате.Ето и от къде идва и моята мания.Разбира се,аз искам нещо друго.Но както ти каза сменям тема.Вие как се запознахте с това момиче.-разбира се,че този въпрос ще я интересува.Тя искаше да разбере колкото се може повече да види с кой си има работа.
Емили имаше голямо самучивствие за себе си ,което може би й беше един от най-сериозните проблеми.
-Добра ли е в леглото?-засмя се тя,но не й пречеше да задава такива въпроси.
Нейната любима тема беше секса.Обичаше да го прави и в това нямаше нищо лошо.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Чет Сеп 08, 2011 12:03 am

- Хубаво, че си близка с родителите си. Всъщност единствено дете ли си?- въпрос ами беше малко не на място на какво да се прави.
Тя отново мина на теа моя любовен живот, явно и беше интересно. Какво пък толкова нищо не ми пречеше да и разкажа. Тази вечер Емили беше споделила доста с мен, сега явно беше мой ред.
- Запознахме се в един от нощните клубове тук в града. Мисля ,че онази нощ ще остане в паметта ми завинаги. Стояхме около един час в клуба и след това... предполагам се сещаш. После излизахме няколко пъти колкото да се опознаем и имаше още доста вечери прекарани заедно.
Като се замислих за онази нощ в бара не можех да повярвам как от една случайна сраща, с едно непознато момиче и една страстна нощ. Аз и тя стигнахме до накакъв вид връзка. Беше си доста луда. Честно казано не очаквах Емили да ме попита дали е добра в леглото, но т го направи.
- Ъммм... Да бих каза, че е доста добра.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Чет Сеп 08, 2011 12:14 am

-Добре е.Явно не си спал с мен значи.-засмя се тя силно.-Шегичка ,извинявай.
Дали беше шега или не само тя си знаеше.Тя не обичаше много ,много да се шегува.Всичко казваше директрно,но защо този път замълча.Момчето беше доста хубаво ,с тяло..ах какво тяло имаше си мислеше тя.И други неща си мислеше,но те не бяха за пред хора.
-Само дете съм ,да .Не е добре от една страна,но добре,че са приятелките ми.Еми ти?-опитваше се да продължи разговора и да замаже това ,което беше казвала преди няколко секунди.Изведнъж лампите изгаснаха и тя подскочи от страх,явно това беше един от най-големите и страхове.Тя несъзнателно го прегърна и бързо се отръпна като разбра какво е направила.
-ЪЪ..извинявам се
.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Чет Сеп 08, 2011 12:27 am

–Знаеш ли че хората са казали, че зад всяка шега има поне един процент истина.- казах й закачливо аз.
Както и предполага, тя се оказа единствено дете. От една страна беше много хубаво да нямаш братя или сестри, но от друга страна понякога можеше направо да те побърка.
- Аз също съм сам и вярвай ми това ме побъркаваше. Родителите ми са вманиачени хора, не ме оставяха да дишам спокойно. Обаче сега най-накрая съм свободен от родителския капан.
Изведнъж лампите в парка загаснаха. Беше доста неочакавано и момичето до мен се стресна. Тя подскочи цялата и ме прегърна, но се отдръпна страшно бързо след като осъзна какво е направила и се извини.
- Спокойно няма проблем. - казах аз и се усмихнах мила, на неч още и беше студено затова я прегърнах.- Изглежда още ти е студено, а ?
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Чет Сеп 08, 2011 12:33 am

Прегръдката му беше нежна и топла от една страна чувствена.Усещаха телата си толкова близко едно до друго.Ем имаше чувството,че се бори с всяка клетка вътре в себе си ,за да не го целуна.Приближаваше устините си към неговите,когато лампите светнаха отново.Тя се отръпна и го гледаше право в очите.Усещаше се леко напрежение,което идваше от нея явно.От една страна се зарадва,че лампите светнаха ,но от друга искаше да вкуси тези устни.
-Отново се извинявам.-леко се усмихна тя и погледна надолу към земята.
-Да,определено е гадно,но се свиква.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Чет Сеп 08, 2011 12:42 am

- Изглеждаш ми леко притеснена. Какво става?
Имаше разлика в държанието и на гробищата и държанието и сега. Там като че ли се беше отпуснала повече, а сега от нея се излъчваше напрежение. Не ми беше ясно от какво се пораждаше то, но определено щеше да ми е интересно да науча.
- Имам чувството че одеве на гробищата беше доста по-спокойна, отколкото си сега.
Предполагам аз бях виновен за смяната на поведението й, но си нямах и най-малка представа какво направих, затова зачаках да видя какво ще ми отговори като я гледах право в очите.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Чет Сеп 08, 2011 11:44 am

-Не си направил нищо лошо.Харесваш ми това е всичко.
Тя усещаше това странно чувство отново,което я караше да се плаши ,но продължаваше.Винаги това й беше проблема,че въобще не мислише за това,което ще стане след действията и думите,които казваше.
Ноща беше спокойна и леко хладна не се чуваше почти нищо освен лая на кучетата от дворовете.Те седяха на отделечена пейка към края на парка сгушили се един в друг опитвайки се да се стоплят или "нещо друго".Наближаваше 4 часа сутрина,а на тях не им правеше никакво впечатление.Ем започна да си затваря очите и да се прозява.
-Как искам сега да има едно легло тук.-засмя се леко тя.
Върнете се в началото Go down
Guest
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   Чет Сеп 08, 2011 7:02 pm

С напредването на времето тишината между нас все повече разстеше. Личеше си, че тя е изморена и вече и спи, но не искаше да се предаде. Моите очи също едвам се държаха отворени, но имах сили да издържа още за разлика от Емили, която вече си мечтаеше за легло.
- Да би било хубаво, но за съваление няма.
Студът ставаше все по непоносим, а ръцете ми бяха настръхнали, предполагам че когато се прибера първото нещо което ще направя, е да взема една гореща вана, за да премахна студа, който караше кръвта ми да замръзва.
- Ако искаш да се прибираме вече, много е студено пък и ти изглеждаш страшно уморена? Ако не предложи какво да правим.- казах аз и се усмихан, отново.
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Парк Роузууд   

Върнете се в началото Go down
 
Парк Роузууд
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 2 от 3Иди на страница : Previous  1, 2, 3  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Pretty Little Liars ::  Archive :: Архива :: РП архив-
Идете на: